Жан, ти се роди, но не беше точно човек.
Не разбираше какво причиняваш.
Ръцете ти раждаха демоничност, каквато дори не осъзнаваше, че притежаваш.
Искаше да постигнеш единствено съвършенство.
И го постигна, Жан.
Дори не усети болката, когато угасваха в ръцете ти.
Усещаше само следите на различните аромати.
Дали се влюби, Жан?
Почти го усетих, повярвах. Тя беше прекрасна. Дългите й копринени коси излъчваха аромат на чистота, беше красива като ангел, а в усмивката й имаше толкова жар…
Аромат, опиянение, следваше я, търсеше, криеше се…
Искаше я.
Тя се оказа главната съставка на твоето умопомрачение.
Ти…
Ангелският дявол, проплакал в нищета… роден и захвърлен в нищото…
Помрачен в чудовище, урод, психопат…
Така смятат мнозина, но някак си и те… сякаш и те всъщност те разбират…
Или просто композираш с вдъхновение, твоето ужасяващо творение.
Жан…
Дали в действителност си ужасяващото същество родено ”на дъното”?
Но… защо ми е толкова трудно да те мразя?
Противоречие. Това е чувството, което изпитвам.
Истината се ражда в очите ти, а там…
Страшно е да те разбирам, но видях…
Дали те разбрах?
Това е нереално, но беше толкова силно.
Ти не си точно човек, роден си само на книга, а после разказан и на филм, но очите ти…
Те въпреки всичко са някакси мъгливо красиви…
Точно преди да умреш, ти отново не спря да композираш.
Картината на твоята смърт, Жан, ти сам я измисли и не спря дори за миг да фантазираш.
Тогава разбра. Усети всичко.
Аромат…
Чудовищен демон и ангел в едно.
Прозря…
И тогава умря, но с истината за твоето творение.
Съвършенството, заради което живя, бе проядено от невъзможност за истинското ти живеене.
Вдъхновено от “Парфюмът” на Патрик Зюскинд