Стоиш зад четири стени и е нямо, но не е и празно.
Боли, не спира да боли…
Къде останаха малките делнични дни,
в които тя не спираше да се усмихва?
Какво би било да си безчувствен
или да си завладян от първичните си нужди?
Къде се крие то, къде живееш ти?
Къде се крие най-простото ти желание,
за което дори не подозираш –
да отидеш до сърцето на някого и да чуеш колко силно бие.
Сложно е, нали…
И там се вглеждам в най-жълтата стена,
а картината от часове не спира да говори.
Говори, говори ми и не спирай никога,
защото ако решиш да спреш
значи да бъда друга, някоя непозната за мен.
Не искам да познавам друга целувка
освен тази, която има между нас.
Очите ти ме милват, но не е лесно,
когато знаеш колко жестоки можем да бъдем,
когато си говорим истини.
И усещаме, че е по-добре да боли, отколкото да тънем в заблуди,
защото така знаем, че сме истински.
И ти усещаш, че то бие силно, моето, твоето и тяхното.
Понякога е обвито в гъста мъгла и не се чуват ясно неговите удари.
Нежна си, нежен е този миг, красива жълта стая,
А петък е далече и някак близко, и никога, точно никога няма да се повтори.
Този ден е само мой, твой, наш, но не е завинаги.
А само за миг,
изрязан вик от хаотичното цяло.
И когато си отида завинаги, не искам да вярвам, че ще те видя за последно.
Искам пак да те открия, някога, някъде другаде, защото ти си бил и преди, защото ти ще бъдеш и след, ако има.
Ще оставя белег, за да те открия пак.
Ти
И
Аз.
И прегръдката, която е всичко.
Няма нищо друго освен това, което е зад думата любов.
Всичко останало е някаква его илюзия.