Остави белег в ума ми.
Отряза парченце от мен.
Тъмнината разбърка този толкова непринуден ден.
Нощта е най-малкото чудо,
което можеш да очакваш, когато затвориш очи.
Искаш да познаваш тази част, която крия.
Тя е холограма и ти я поставяш, където искаш да бъде.
Мираж, който мислиш, че хващаш с ръце,
но той се разпръсква заедно с мокрите капки от мен, плъзгащи се по прозореца.
Няма отговор сега, но той е точно там и чака да го видиш.
Ръцете ти ровят в сандъка и търсят дъното.
Дърпаш силно, но улавяш само мисълта, която следваш.
Ти си тук, аз съм там.
Къде сме? Може би, знаеш? Но сякаш нещо сме изпуснали.
Ние. Този ден. Тази нощ, в която душите ни улавят сенките,
а сърцата туптят като едно и също.
Ти и аз. Силата на всеки ден, в който има Слънце.
Нощта е най-неуловима, когато киселината разяде тъжната й усмивка.
Ти, аз и желанието вятърът да донесе още и още…
