Мразя мухите. Особено когато трябва да ги гоня, за да ги убия. Понякога отнема толкова много време да размажеш една муха, защото малките гадинки са изключително бързи и хитри. Летят с бясна скорост, издавайки къде се намират с неприятното си пърпорене, но са достатъчно невротични, за да се измъкват всеки път от клопката на зелената ми джапанка. Не мога да ги понасям тези ловки летящи създания, които тъкмо да ги хванеш и са отишли в другия край на стаята. Ако живееш в жилище с плочки на пода, както е в моя случай, можеш доста сериозно да пострадаш, ако решиш да преследваш някой малък пърпорещ звяр, гледащ те с изцъклените си големи червени очи, сякаш иска да те хипнотизира.
Стремежът на мухата е да кацне точно там, където ти не искаш да го прави. Тъкмо си си намазал вкусна филия с конфитюр и тя, вместо да кацне до нея или другаде, сякаш нарочно и напълно безцеремонно, точно под твоя зорък поглед, се приземява в центъра на филията, гърчейки малките си крачета от невиждано насекомено удоволствие. Тази малка гад сякаш се присмива на всеки опит да я изгониш, затънала до половина в мармалад, злобеейки от своята победа с леко пърхащи крилца. Разхожда се по филията, а ти не можеш дори да си помислиш да я ядеш, представяйки си къде е кацала преди това. Отврат.
Ето сега точно седнах да си почина и да почета книга в хола. Отворих широко прозореца, защото денят е изключително горещ. Хей така от нищото с бясна скорост вътре връхлетя една малка черна гад. Мина покрай мен и ми се стори, че сякаш ми се изплези и подло ми се подигра. Кацна на бялата стена точно срещу мен и започна да си раздвижва краката, като че ли не е извършвала движения досега и просто си е лежала. Изгледах свирепо гадинката, която наруши пълната ми хармония, взех в ръка зелената си джапанка и се отправих бавно и с прецизни движения към нея, за да не я уплаша и да излети. За разлика от друг път когато не успявах да уцеля жертвата, този път тя сякаш чакаше с желание да бъде размазана. С такава сила на удара я разпльоках на стената, че от нея остана нещо като хербарий. Стана ми изключително неприятно от гледката. Изхвърлих я в боклука и побързах да изчистя петното от бялата стена. Колкото и да търках, то не се махаше и си стоеше срещу мен – едно не много голямо, с размери на грахово зърно очертание, което въпреки всичките си усилия не успях да изчистя. Цялата борба ми отне около двайсет минути, но полза нямаше. Сега това петно щеше да си стои и да го гледам всеки път, защото е разположено точно срещу фотьойла ми. Чудесно. На искрящо белите ми стени. Просто прекрасно. Сякаш тъпата муха ме наказваше и дори от отвъдното бе провесила сянката си точно над мен.
От този момент животът ми се превърна в истински ад и претърпя пълна промяна. Ако знаех какво ще ми се случи, никога нямаше да убивам малкото изчадие. Сякаш зла прокоба обсеби живота ми и превзе всичко хубаво в него, превръщайки го в апокалипсис.
*****
Когато се събудих на следващата сутрин, чух познатото омразно бръмчене, но този път то бе толкова силно, като че ли идваше направо от главата ми. Чувствах се някак малък и незначителен, като да изпитвам вина, примесена с неприязън и неудовлетворение, че някаква гадна ситуация се е случила, а аз съм в нейния център. Огледах се наоколо, за да локализирам откъде идва бръмченето. Сякаш дразнещият звук идваше от всички посоки. Колкото и да се оглеждах около себе си, причината за сутрешното ми изтезание я нямаше никаква. Чувах само този ужасен пърпорещ звук, който ставаше все по-нетърпим и силен, а аз все по-раздразнителен и желаещ да го премахна. Откъде идваше, по дяволите, този звук? Колкото и да се оглеждах, нямаше конкретен източник наоколо. Положението взе да става повече от непоносимо, но въпреки това опитах да го игнорирам и положих огромни усилия това да се случи. Не успях. Жуженето продължи, дори когато излязох от вкъщи. Вече чувствах, че нещо не е наред. Едвам се сдържах да не изкрещя от гняв. Исках това нещо да бъде прекратено на мига. Най-накрая локализирах мястото. Нямаше никакво съмнение – ужасното бръмчене идваше от главата ми. Сякаш някаква мръсна, гадна муха се бе настанила вътре и се блъскаше в пространството между четири прозореца, опитвайки се да излезе. Явно не ѝ се получаваше, а аз вече започвах да се побърквам. Веднага се обадих и запазих час при лекаря. Изследваха ме със скенер. Докторът не откри нищо страшно освен една съвсем малка тъмна сянка в лявата част на мозъка ми, за която ми каза да не се безпокоя. Когато видях снимката, петното малко ми заприлича на онова, което остана, след като убих мухата. Имаше същите очертания. Потръпнах и се погнусих от мисълта. Лекарят ми обясни, че на предишния ден имало проблем със скенера и можело да се получи някакво размазване. Щели да го поправят и да ме изследват пак след няколко дни. Така че петното било от него, а не такова мъдрещо се в мозъка ми. На фона на жуженето хич не му повярвах, но нямах друг избор. А аз какво щях да правя дотогава? Как да му обясня, че явно има проблем? Уж нищо ми няма, а жуженето продължава. Докторът ме изпрати на невролог. Обадих се на шефа си, че ще закъснея, макар да знаех какъв е цербер. Нямах друг избор. Първо трябваше да оправя положението с главата си.
*****
Пристигнах пред кабинета на невролога и една слаба и кощрамбеста сестра ме посрещна навъсено и неучтиво.
– Изчакайте, моля – изкряска неприятно тя, – в момента докторът преглежда друг пациент. Вие сте следващият. Малко уважение имайте, какво сте се разтропали така.
– Добре – кимнах аз с глава, въпреки че ми идваше да я сдъвча заради тона.
Доста почаках. Сякаш вътре обсъждаха някакъв световен проблем и часове наред не можеха да стигнат до общо решение. Погледнах си часовника – много закъснявах за работа. Трябваше да съм в офиса преди час. Вече трудно издържах на жуженето. Обърнах се към невротичната сестра, която явно бе и офис асистент на малката клиника, за да попитам дали често се случва да се чака толкова дълго за преглед. Тя ме изгледа нагло, с пронизителен поглед, и отсече:
– Ще чакаш бе, мой човек. Нали не си наред с главата! Закъде толкова бързаш? За лудницата ли?
Причерня ми пред очите и за миг изгубих равновесие. Жуженето в главата ми бе толкова нетърпимо, а сега и тази кокошка ми се правеше на интересна. Забих ѝ един звучен шамар. Не знам какво ми стана. Досега не бях посягал на жена или пък на друг човек. Явно жуженето започна да ме контролира. След това припаднах.
*****
Малко по-късно се свестих в някаква стая, в която миришеше твърде странно. На нещо между застояло и някакъв дезинфектант. Нямаше никой освен мен. Опитах да се изправя, но успях единствено леко да повдигна главата си, друга част от тялото ми не помръдваше. Бях прикован към леглото, овързан с някакви въжета, които здраво стискаха ръцете и краката ми. Е, поне не съм парализиран, въздъхнах и се успокоих, но едновременно се уплаших, че съм в това незавидно положение. След миг си припомних какво се бе случило пред кабинета и се изпотих от напрежение. Тази неприятна особа – сестрата – можеше да повдигне обвинение. А което е по-лошо – да ме изкарат луд. Последните ѝ думи бяха нещо за лудницата. Чух стъпки в коридора, които приближаваха все повече и повече. Бях в легнало положение с глава към прозореца и не можех да се извъртя и да видя кой влиза през вратата. Когато това се случи, единственото, което усетих, бе убождането с игла в горната част на ръката ми. След това съм заспал.
*****
Събудих се и нямах никаква представа за времето и къде се намирам. Клепачите ми тежаха ужасно и имах усещането, че трудно ще отворя очи. Все пак успях да ги отворя – усещах ги много подпухнали, сякаш бяха станали малки цепки. Устата ми беше запушена с лепенка. Огледах се около себе си. Намирах се привързан за друго легло по същия начин като преди, но стаята беше различна. Този път имах видимост към вратата, а помещението изглеждаше още по-зле от предишното и миришеше много по-лошо. Сякаш нещо бе разложено в него и завинаги се беше разтворило в пространството, без надежда, че ще бъде намерено и почистено. В стаята беше изключително горещо, пот се стичаше по челото ми. Явно докато съм бил в безсъзнание, съм бил облечен в нещо толкова плътно и впито по тялото ми, че изпитвах сериозен дискомфорт, особено в долната му част. Така привързан към леглото, без да мога да помръдна, ужасяващото жужене в главата ми напълно щеше да ме довърши. Треперех от гняв, че не мога да се движа, да размахам ръце, да реагирам на каквото и да било, да направя нещо – без значение какво. Контролът ми беше отнет – и над тялото, и над ума. За по-побъркваща ситуация в живота си не успях да се сетя.
*****
След известно време, докато се борех с вътрешната си ярост и чувството на безпомощност, изгубил пълен контрол над живота си, чух стъпки, които се приближаваха към стаята, в която се намирах. След миг в нея влезе същата сестра, на която бях ударил шамар. С нея дойдоха и двама полицаи. Тя отпуши устата ми, а аз така пронизително и яростно изкрещях, че всички запушиха дружно ушите си. Сестрата побърза да ми бие инжекция. След миг станах толкова хрисим и добронамерен, че взех решение, ако се измъкна от цялата тази ситуация безнаказано, да стана последовател на Кришна – да се превърна в поклонник на любовта и мира. Да сея радост и мир в живота на хората и никога да не убивам дори и муха. Потръпнах при мисълта за последното. Да, повече нямаше да убивам мухи, никога. Какви неприятности само си докарах заради някаква малка незначителна гадинка, която просто си лети. Ако ще да ми кацне следващия път на носа, ще си снимам селфи с нея за спомен, но няма да я закачам. Където и каквото иска да прави, има пълното право да се разхожда и каца навсякъде, дори по вкусната ми филия. Обещавам! Само това да спре и да се измъкна от това ужасно място. Давам обет за послушание и почитане на всички мухи. Оттук насетне в моя дом винаги ще има място за тях, че дори и да стане тяхно свърталище, нищо няма да кажа. Ще си живеем задружно – знам вече какви неприятности може да докара дори само една. Явно бях попаднал на техния лидер. Сигурен съм, че беше специална муха, досега с други не ми се беше случвало нищо. Ще ги почитам, ще правя сандвичи само за тях, за да могат да стъпват и да се разхождат с малките си гнусни крачета по тях. Само да се измъкна, само да се махна оттук. Обещавам! Чува ли ме някой? Ехо, ехо… бавно съзнанието ми се замъгли и чувах отдалечените гласове на сестрата и полицаите, които обсъждаха ситуацията, в която се бях забъркал. След миг изгубих съзнание.
*****
Когато се събудих, се чувствах някак малък и незначителен. Вече имах странното усещане, че ми е приятно да жужа и да бръмча. Най-вероятно вече бях полудял, но защо осъзнавах, че не съм наред? Странно, вече не бях овързан, раздвижих краката си. Огледах се около себе си и забелязах него – човека, който ме гледаше от фотьойла с пронизителен и гневен поглед. Реших да не се съпротивлявам. След цялото преживяване нямах сили да направя абсолютно нищо. Той стана, тръгна бавно към мен, с прецизни движения взе зелената си джапанка в ръка и ме размаза. От мен остана само едно мъничко петно. Твърде незначително нещо, за да продължа да живея. Неговият живот сигурно е по-ужасен от моя. А нали обещах да правя вече само добро. Оставих живота си в неговите ръце, пък дано му олекне най-накрая. Щом аз съм му проблемът. Дойде ми до гуша всички да си го изкарват на мен. Преживявам всеки ден все един и същ кошмар. Настъпи време той да спре. Нека да поживея в главата му, за да реши един път завинаги проблема си с мен.
***
Разказът е публикуван в брой 3 „Метаморфози“ на списание „Й“, както и онлайн на сайта на изданието: Муха в главата
Илюстрация: Едуард Лиър