Днес се събудих в страхотно настроение. Станах от леглото много бързо. Тази сутрин не се излежавах пет, десет или петнайсет минути преди да го направя, казвайки си още малко. Просто се изстрелях като ракета. Измих си зъбите, наплисках си лицето и си направих хубаво и ароматно кафе. Няма значение, че си го разлях върху чистата и изпрана бяла риза. Какво от това и, че панталонът ми също стана потърпевш. Колко хубав е животът! Няма сега няколко петна по дрехите да ми развалят хубавото настроение.

Преоблякох се, направих си ново кафе, полях се и с него, но този път само върху ризата, въпреки това усмивката не слезе от лицето ми. След което си облякох нова горна дреха и тръгнах за работа. Не си взех чадър, въпреки прогнозата за времето. Реших, че в този хубав ден ще стигна до офиса преди да завали, сигурна съм, в което. Десет минути след това заваля и една кола мина през локвата до мен, докато чаках автобуса. Така се сдобих с панталон по новата мода – на хубави кафяви ивици. Важното е, че настроението ми бе на шест и нищо нямаше да го скапе. Не спрях да се усмихвам, дори когато отхапах от твърдия десерт с орехи, и си счупих част от предния зъб. Какво от това – ще си запиша за утре час при зъболекар. Но не и днес. Днес просто ще огрея целия свят с лъчезарната си вече полуусмивка.
Качих се в автобуса, след което той потегли рязко. Не успях да се хвана навреме някъде и да запазя равновесие. Паднах на пода и си скъсах панталона точно на коляното. Нищо, така дори е по-модерно. Панталон на ивици с една дупка. Може би да си направя още една при следващото рязко тръгване на автобуса, за да са симетрични. Супер! Много добра идея. Зачаках в хармонично настроение, но нямах успех със симетрията. Този път се задържах и не паднах, но пък една жена, която се качи на следващата спирка, не успя да се хване никъде, когато автобусът потегли. Докато падаше, тя ме хвана за ръкава и той съответно се скъса. Сдобих се с още фешън визия по-себе си и категорично реших, че днес е супер хубав ден. А аз съм най-голямата оптимистка. И ако ще да ми падне тухла на главата, ще си я взема с мен и ще си построя къща.

Половин час след това стигнах до работата. Портиерът, с когото по принцип си имаме приказка, в началото не искаше да ме пусне. Не ме позна човекът. Аз не му се сърдя. Че как ще ме познае, като днес съм толкова различна, в пълна позитивна промяна на себе си. Разчорлената ми коса, стилната ми автобусна асиметрия в дрехите, чаровната ми усмивка с половин зъб отпред. Да не забравя, останах и без един ток, поради което накуцвах, когато пристигнах. Напълно в крак с новия ми имидж. Обясних му на човека коя съм, той погледа, прецени и рискува. Пусна ме в офиса. Знам, че усмивката ми помогна много да разреша случая, не само документът за вход, който имах. Стигнах си до бюрото. По стълбите до втория етаж чух как някой подвиква на друг, ето я онази лудата. Огледах се, за да я видя и аз. Странно, но не я фокусирах. Бяхме само аз и те двамата. Сигурно съм я изпуснала и се е качила малко преди мен.
Стигнах си до бюрото. Реших да си направя кафе, защото с моето нали се случи малка злополука вкъщи. Сложих си чашата на бюрото, тогава една колежка дойде при мен, започна да ми разказва за първия ден на малкия ѝ син в детската градина. Докато жестикулираше ентусиазирано, ми бутна кафето, което се изля върху клавиатурата. Тя спря да работи, но усмивката ми – не. Колко хубав е животът, дори без кафе. Малката ядрена авария в косата ми и черната локва до мен, бяха твърде безобидни за позитивната нагласа в този слънчев за душата ми ден.

Отидох на балкона, за да изпуша една цигара и, о, майн гот, нещо ми капна на косата. Един гълъб прелиташе над мен. Супер, на късмет е. Знаех си! Когато човек има позитивна нагласа, каквото и да му се случи, все тая. И нищо, че не съм си направила застраховка живот, вярвам, че днес ми върви по един особен начин.

Към обяд отидох в столовата. По пътя към нея срещнах няколко човека, които пак говореха за лудата. Отново не успях да я видя. Но го съзрях, него, колегата, в когото тайно бях влюбена. Усмихнах му се, той ме изгледа някак любовно, след което се обърна и много бързо се отдалечи без да ми каже абсолютно нищо. Сигурна съм, че е доста срамежлив. Няма как иначе да устои на позитивната ми усмивка. С нея пробивам дори в бетон, пък камо ли да не го направя с мъжко сърце. Убедена съм, че скоро ще ме покани на среща. Предполагам, че ще е точно днес, защото ми върви и имам една особена слънчева аура около себе си.

Привечер преди да си тръгна от работа, колегата още не ме бе поканил на среща, но пък вече имах още една дупка на панталона. Забравих да спомена, че докато слизах по стълбите към столовата, понеже нали токът ми се беше счупил, нещо не прецених ситуацията и паднах. Така се сдобих с дупка и на другото коляно на панталона. Най-накрая има симетрия. Също така една друга колежка беше довела малкия си син и докато си говорехме с нея, той незнайно кога успя да залепи дъвка в косата ми. Опитах се да я махна, но не успях. Нищо, няма значение. Важна е усмивката и позитивната нагласа. С малко дихателни упражнения и фитнесът след работа, в който ходя три пъти седмично, всичко ще бъде още по-хубаво. Когато стигнах до него, там също портиерът не искаше да ме пусне. Усмивката ми и този път проработи, докато си подавах картата за фитнеса.

Влязох и докато стигна на втория етаж, където се намираше той, и тук за някаква луда говореха трима човека, които срещнах по стълбището. Брей, тези луди са навсякъде. Трябва да внимавам повече, че може да са опасни.
Във фитнеса нямах някакви особени препятствия, освен една изпусната тежест върху крака на инструктора. За да не ме загуби като клиент, той май се направи, че му няма нищо. Видях, че пръстите на крака му посиняха, но и той се оказа усмихнат човек като мен. Каза ми, че съм прекалено напреднала за остарелите уреди в този фитнес и ми препоръча друг най-любезно. Но пък аз държа да идвам точно тук, така че утре ще дойда пак. Искам да знае, че лесно няма да се отърве от такъв позитивен човек като мен. Нямаше как да спори с мен и просто се примири, че ще нося радост само на него.

Докато се прибирах към вкъщи след фитнеса, вече се бе стъмнило. Усетих, че някой ходи твърде близко зад мен, обърнах се рязко и нададох позитивен вик. Видях как този някой уплашено отскочи. Беше съседското момче, което бе на около 10 години. Знам, че то имаше проблеми с говора, заекваше и майка му го водеше на логопед. Милият, всяка вечер го засичам. Много симпатично дете. Майка му ми сподели, че преди да се пренесат в нашия блок, той си е говорел нормално. Започнал да заеква горе-долу по същото време, по което започнахме да се засичаме. Горкият, какво ли му се беше случило? Знам, че когато се срещахме случайно, той все много бързаше. Имал спешни задачи за решаване. Дори се качваше по стълбите, за да не чака асансьора, че много се бавел. То донякъде е полезно да се качваш пеша до дванайстия етаж. Може би трябва и аз да опитам следващият път с него.

Най-сетне след този толкова хубав ден, изживян с едно страхотно настроение, се прибрах вкъщи. Там ме чакаха два чифта ръце, които ми помогнаха да се преоблека в красивата си бяла риза. Някъде от коридора пак чух, че говорят за онази лудата. Притесних се ужасно и тръгнах да търся нож. Въпреки това усмивката не слезе от лицето ми.